ПРЕД.КАМИНАТА

   Не обичам демонстрациите. Никога не съм ги обичала. Стигнах до този извод много лесно, когато научих от баба, че съм се криела я под някоя маса, я зад някоя врата в момента, когато мама е започнела да се кара на брат ми. Не обичам демонстрациите. Не обичам да виждам, как тези рогати същества бълват от устните на някого, за да завихрят криле право към нечие сърце.

  Обичам тишината…

***

  Не обичам да стоя тук, на този чин. И не е, защото наистина не ми се учат географски понятия, нито течения, нито видове ветрове. Не е и, защото съм станала в 6:10. Определено не е, защото нямам домашна. Никой около мен няма. Ама като гледам учителят не се и интересува много от този факт. Сигурно и той е станал в най-добрия случай в 6:10 и изобщо не му се влиза в полемики.

  Просто не обичам демонстрации. Смесеният шум от увеличена до край музика, бълваща от нечии слушалки, новите клюки за горните класове, преговор на думите по английски, смях над някое поредно безсмислие, изобретено в нечий гениален мозък – определено не галят ушите ми. Да погледна дори за секунда суматохата около мен – определено не представлява наслада за очите ми. Или за чиито и да било сетива. Не само за моите.

   Не обичам демонстрации. Не обичам нахлуващите в главата ми опашати и рогати човечета, които нито съм викала, нито съм си пожелавала. Но все някак се оказвам на място, на което съм принудена да ги приветствам.

   Ще си тръгвам.

***

   Как може да обичате демонстрации? Как може да ги извършвате, най-безпрекословно и безсрамно? Аз не мога.

  Не разбирам това – да седнеш на място, където е пълно с жужащи пчели… Поправка! Мухи. Да отидеш в подобно заведение, придружен от някакво обкръжение, досущ приличащо на банда измършавяли за някоя интересна новина хиени. Да отидеш там и да започнеш – не просто да говориш, не просто да коментираш. Да започнеш своя алегоричен преразказ. Да представяш жирафите в тъмносиньо с украска от кехлибар, маймуните в петроленозелено, което обаче трябвало да е тревисто. Но някой решил да бъде петролено. Човекът, за когото се говори, разбира се, е собственик на маймуните. И на жирафите. Така че може да си ги оцветява в синьо, червено, жълто, петроленозелено, тревистозелено… или в какъвто, за Бога, цвят си пожелае.

  Когато ТИ си вземеш маймуни – тогава можеш да ги боядисаш в тревистозелено. А сега остави собственика на чуждите маймуни (не твоите) да ги отглежда в каквито цветове и форми си иска.

   Не го разбирам – да отидеш на място, което пъпли от мухи, за да станеш една от тях – да увеличиш броя на поданиците в кралството на Мухата майка.

  Определено няма да вляза тук, няма да седна на никакъв стол в подобно заведение и няма да си поръчам никакъв чай от мащерка.

***

  Ха! Една пейка. Колко красива, гола, празна, лишена от демонстративност пейка. Тук ще поседна.

  Тук в пълна тишина. Без рогати, без опашати, без ругатни, без викове и крясъци. Без обиди и най-важното – на място, където едвали Дяволът си е уговорил среща. С когото и да било.

  Не си мислете, че си правя седянки с ангелите или нещо такова. Съвсем не. Просто този суетник с цялата му наглост, егоизъм и безхаберие… Много ми е втръснал вече. Досадно ми е като се вмъкне в телцето на някой съученик за 30-40 минути, за да опъне нервите на преподавателя, да започне с нападки, да проявидяволски инат и дяволско нехайство към провеждащия се час, за да демонстрира качествата си на отличен протестант. А колко е добър само в ролята на някой десетокласник, когато реши да тества биологичната издръжливост на тялото му. Нахлула е някаква мода в Ада, май от десетилетие или нещо подобно, да подлага Досадникът и физически, и психически разни същества на всякакви експерименти – я с някоя цигара (без да е задължително да е пълна с тютюн), я с някой опиат, я с някое нощно излизане по тъмните улички… И не е само това. Да го видите само! Лукавият! Не се засища, не му стига. Решава по някое си време да попие по кожата на някое невинно момиче, не повече от седемнадесетгодишно. И не за друго, ами да тества възможностите й, когато работи на изключена мозъчна и включена хормонална дейност. Ей да го видите в такъв един момент! Какво прави с тея жални същества! Настанява се във всичките им клетки, започва да ги прави на маймуни (по-грозни от онези, петроленозелените), започва да ги изпраща една по една да си дирят късмета по нощни заведения, като се старае да ги облече съвсем оскъдно. Може би с цел – да ги разболее – всъщност постига далеч по върховни резултати: така, пременени, тръгнали… задължително попадат на някой интересен господин. И тъкмо в тоя момент Лукавият скача от момичешкото в тялото на господина, чакащ и той нощта да му донесе интересни преживявания.

   Само че това не е най-интересното. Ооо – не! Да го видите, когато е най-мотивиран. По Белите сгради се има предвид. Ей там – няма как да не му заръкопляскате! Такъв изкусен лъжец, интригант, манипулатор и обирджия става – да му се ненагледаш! И какво следва? Отгатнете де? Е, ама че то е пред вас. Пред мен. Пред всички нас. Резултат? На лице! Държавното положение? Социално? Аплодисменти заслужава този наш пресвят демон. Свят е. Как да не е?! Нали всеки ден ги оставяме на спокойствие, тези нашите “управляващите” – да ни крадат, провалят, управляват и дърпат все надолу и надолу…? Ами нали ние сме тези, които и една думичка не обелват? Е, ама какво да ги правим? Да ги съдим ли? Че защо? Те да не са по-добри от нас? Та ние сме, също като всички тях, обирджий, мафиоти, измамници, изнасилвачи, неудачници… Всеки ден. Та Лукавият да не се настанява само у тях? Ами! И Бай Ганьо знае – има ли келипир, ясна е работата.Трябва да го слушаме. Така и така сме започнали да слушаме всеки, който видимо се опитва да ни манипулира. Поне да е някой, дошъл от култа, някой изпробван пример на времето, на който не сме обърнали абсолютно никакво внимание. Един от всичките, на които всеки ден не обръщаме внимание. И които хулим. И така след всичко и преди всичко се превръщаме в още едни от тях.

***

   Не обичам демонстрациите. Не обичам срещите с Дявола. Седя си вече четвърт час на тази пейка, оголена от вятъра – и пейката, и аз. А Дявол няма. Не се явява пред мен. Явно съм го отблъснала. Навярно съм го сплашила с разсъжденията си. Или може би вече е в мен? Сигурно. След като и аз си оставам безразлична към разпадащия се около мен свят.

  Важното е, че е тихо. Обичам тишината.